Лицето представлява не само онази част от нашето тяло, с която гледаме към света;
то е и онази част от самите нас, която светът вижда най-напред и преди всичко останало.
Чрез него в играта вземат участие впечатлението и външният вид.
Всеки контакт започва със зрението и с нашите очи. Днес те са най-важните ни сетивни органи.
В ранната епоха на човечеството острото обоняние е било далеч по-важно – съответно мозъчният център
на обонянието е много по-стар и голям. Жизненоважен за преживяването бил и острият
слух, доколкото хората били заплашени от естествени опасности.
Дори вкусът – междувременно превърнал се в сетиво на лукса – бил решаващ за живота или смъртта,
когато трябвало да различава развалената и негодна за ядене храна. Ако днес назовем лицето с думата „зрение”, оценката ще е точна. Основното ни внимание е насочено към зрението. Ние оценяваме света с помощта на своя верен поглед.
Въпреки това загубата на слуха се отразява по-болезнено върху душевното състояние в сравнение със зрението,
което показва, че в глъбините на душата господстват други и по-различни стойности.
По лицето са разположени не само най-важните сетива; там се отразява и нашата чувственост, то е израз и на обземащите ни настроения. Затова е разбираемо, че към него е насочено и основното ни внимание.
Почти на всяка цена се опитваме да запазим облика си и се страхуваме да не се обезличим.
Въпреки че е единствената част от тялото ни, която в нашата културна област демонстрираме неприкрито, лицето, което показваме, рядко е нашето истинско лице.
В хода на своя живот ние се сдобиваме с изобилие от маски, за да не изложим на показ действителното си лице. Независимо от американското наименование, сред европейците се радва на голяма популярност една от
най-разпространените маски, а именно Keep Smiling (защитна усмивка).
Усмихват се, каквото и да се случи. „Усмихвам се и без да ми е до смях” – така народната поговорка
нарича това нечестно изпълнение, при което учтивостта и страхливостта сключват един
външно любезен, но вътрешно направо незадоволителен брак.
Така по цял ден се усмихваме мъчително, дори когато изобщо не ни е до смях. Това несъответствие между
истинското и привидното ни лице е причина за огромен брой мускулни напрежения.
В това отношение азиатците са „напреднали” още повече. Само истинският познавач разбира какво в действителност се крие зад сияещата фасада на вечно усмихнатите им лица. Обратната страна на тази усмихната фасада е умислената маска на сериозната отговорност, носена с удоволствие от политиците.
Някои хора се възползват без всякакво усилие от своите различни маски и според необходимостта сменят чаровната със състрадателната усмивка -също както многозначителния поглед с многозначителната сериозност.
Други пък изцяло сменят маската и според случая надяват на лицето си весел или тъжен израз. Възможна е
ориентация дори според календара – след празничното неделно лице да приемем
сутрешно-понеделнишка физиономия.
В общество, което подценява възрастта, мнозина се чувстват неприятно, ако житейските следи са отразени върху лицето им. Те с удоволствие биха се оперирали от белезите на времето и немалко на брой пластични хирурзи добре преживяват от търговията със страха пред възрастта. Възможността за разхубавяване по хирургически път е сравнително нова, но идеята е твърде отдавнашна.
Още в прастари времена се опитвали да коригират челото, носа и дори формата на черепа – понякога с помощта на методи, близки до изтезанието. Нищо не се прикрива така, както лицето – само там има толкова много неща за потулване. Ако рискуваме да повдигнем маската, да поостържем лака и да надникнем под грима, надничащата отдолу откровеност е направо изобличителна. Цяла индустрия живее от измамите на козметиката, студиата за изкуствено придобит тен и солариумите, като непрекъснато посочва онова, което трябва да бъде каширано.