Селие е ученият, който налага думата с днешното ѝ значение. С насмешка описва как “der stress”, “le stress” и “lo stress” са навлезли съответно в немския, френския и италианския език.
Той разбира стреса като биологично явление – поредица от всеобхватни процеси в тялото, независими от това, дали са осъзнати.
Стресът предизвиква видими и невидими вътрешни промени, които настъпват, щом организмът усети, че благосъстоянието му е застрашено.
Въпреки че нервното напрежение може да се яви като компонент на стреса, човек може да бъде стресиран и без да се чувства напрегнат.
От друга страна, е възможно изпитването на напрежение, без да се задейства физиологичният механизъм на стреса.
В търсенето на дума, която покрива значението на физичните промени, които е наблюдавал при експериментите си, Селие се натъква на „термина стрес, който отдавна е в употреба в разговорния английски език, особено като жаргон сред инженерите, със смисъла на сила, действаща срещу съпротивление“. Той дава пример с промените в ремъка, които настъпват след неговото разтягане, и със стоманената пружина, на която се оказва натиск. Част от тези промени могат да се видят и с просто око, но други се забелязват само чрез наблюдение под микроскоп.
Аналогиите, които прави Селие, чудесно илюстрират главната идея – че силният стрес настъпва, когато изискванията към тялото станат твърде големи и то вече не може да ги понесе.
Ремъкът се къса с плющене, а пружината се деформира. Активирането на стреса може да бъде предизвикано от физически проблем като инфекция или нараняване.
Той може да дойде и след емоционална травма или само от заплахата за такава, била тя реална или въображаема.
Последиците от стреса настъпват и когато опасността е извън съзнателните възприятия на човека или той си мисли, че е стресиран по „добър“ начин.
Преживяването на стрес преминава в три компонента.
Първият е събитието – физическо или емоционално, – което организмът възприема като заплаха.
Това е стресовият фактор, наричан още стресор.
Вторият е свързан с анализиращата система, която възприема и интерпретира информацията от стресора.
В случая с човешките същества тази анализираща система е нервната, в частност мозъкът.
Последният компонент е противодействието на стреса, което може да бъде физиологично или под формата на поведенческо приспособяване към доловената заплаха.
От важно значение също са индивидуалният характер и моментното психологическо състояние на човека, когото стресорът атакува.
Всяко стресово събитие е уникално към момента, в който настъпва, но има своя резонанс от миналото.
Интензивността му и последиците от него зависят от редица фактори, свързани с индивидуалния характер на всеки човек. Това, което определя кое е стрес за нас, е въпрос на лично предразположение и нещо повече – на лична предистория.