Теорията за „психичната гной“ се отнася до идеята, че подобно на цирей, който трябва да бъде срязан, определени спомени са токсични и трябва да се изровят и обсъдят, за да могат пострадалите да се възстановят от травмата.
Много хора прекарват часове в терапия, опитвайки се да открият спомена, който ще помогне животът им да придобие смисъл и така незабавно да разрешат настоящите си проблеми.
В действителност паметта не функционира по този начин.
Проблемът с травматичните спомени е в тяхното нахлуване в настоящето, а не в неспособността да ги възпроизведем от паметта.
Когато те нахлуят, обсъждането им и разбирането как те могат несъзнавано да влияят върху поведението ни, може да са необикновено полезни.
Например, ако дете избягва водата, защото преди време едва не се е удавило, и с него се обсъди какво предстои, когато отиде на плаж, това може да му помогне отново да започне да плува.
Същевременно някои хора се изцеляват чрез борба със своите страхове, никога не обсъждат и изобщо не си спомнят ясно болезнените си спомени.
Ако хората, чиито спомени не им влияят отрицателно в настоящето, бъдат притискани да се съсредоточат върху тях, това може да им навреди.
Изводът е, че индивидуалните потребности на хората варират и никой не бива да бъде траскан да обсъжда травмата си, ако не желае да го прави.
Особено важно е да сме чувствителни към собствените механизми за справяне.
Д-р Брус Пери – кн. „Момчето, което беше отгледано като куче“
Leave a Reply