Настрадин тъкмо бил пристигнал в малко селце някъде в Близкия изток. Едва слязъл от мулето си, пред него изникнала скромна свита посрещачи, от които разбрал, че на площада вече се била събрала тълпа, нетърпелива да чуе няколко негови слова. Не му оставало друго, освен да се съгласи да го отведат до площада, където бил посрещнат с бурни ръкопляскания. Нашият герой, който наистина не знаел какво да каже на хората, решил да импровизира с надеждата да се измъкне от неловкото положение и да си тръгне час по-скоро. Застанал пред хората, които не спирали да ръкопляскат, и след като помълчал малко, разтворил широко ръце и се обърнал към множеството.
– Предполагам – започнал приповдигнато, – че знаете какво съм дошъл да ви кажа…
След няколко минути, които му се сторили цяла вечност, хората започнали да си шушукат и накрая някой отговорил:
– Не знаем. Какво си дошъл да ни кажеш? Говори!
Настрадин решил, че това е златна възможност да се измъкне от неудобното положение, и обявил:
– Ако сте дошли чак дотук, без да знаете какво имам да ви кажа, тогава не сте готови да го чуете.
След тези думи се обърнал и си тръгнал.
Присъстващите останали като втрещени. Някои се позасмели нервно с надеждата, че Настрадин ще се върне на подиума, но напразно. Хората не знаели какво да си мислят: били дошли на площада, за да чуят посланието на прочутия мьдрец, а той им казал няколко прости думи и си тръгнал насред общото недоумение.
Можем да се досетим за продължението на тази история. Винаги има хора, които вярват, че когато не разбират нещо, то е много умно, така че в подобни ситуации се чувстват неуверени и почти длъжни да демонстрират колко много ценят интелигентността. Докато Настрадин се отдалечавал, един такъв човек казал високо:
– Колко умно!
Както става обикновено, когато хората не разбират нещо и някой каже: „Колко умно!“, за да не се почувстват глупави, те повтарят: „Разбира се, колко умно!“. Може би точно поради тази причина присъстващите започнали да повтарят:
– Колко умно!
– Колко умно!
Тогава някой се обадил:
– Да, много умно, но… не беше ли малко кратко? А друг човек, който – подобно на много други – имал нужда да слага фасадата на логиката на нещата, лишени от нея, добавил:
– Думите на Настрадин се отличават с лаконичността на истинската мъдрост. Както каза и самият учител, как е възможно да сме дошли дотук, без дори да знаем какво ще чуем? Какви глупаци сме! Пропуснахме безценна възможност!
– Какво прозрение, каква мъдрост!
– Трябва да го помолим да ни изнесе нова лекция – започнали да се обаждат все повече хора.
Селяните решили да идат на крака при Настрадин. Хората били толкова изненадани от станалото при неговото първо посещение, та някои заговорили, че мъдростта му била твърде необятна, за да бъде споделена в една-единствена лекция.
– Грешите. Всъщност е точно обратното – знанията ми едва биха стигнали за една лекция – отговорил Настрадин. – Никога не бих могъл да изнеса две.
– Колко е скромен – дивели се хората.
Колкото по-упорито повтарял Настрадин, че няма какво друго да каже, толкова повече упорствали селяните с молбите си да го послушат отново. След като дълго се съпротивлявал, накрая склонил да им каже няколко думи.
На следващия ден човекът, когото всички били нарочили за мъдрец, отново се явил на площада в селото, където се били събрали още повече хора. Всички, които били отсъствали по време на първата лекция, били чули за успеха й. Когато питали какво бил казал Настрадин, неизменният отговор бил:
– Не можем да ви обясним, трябва да го чуете от собствените му уста… Дойдете ли обаче, бъдете много внимателни – ако попита дали знаете какво иска да ни каже, трябва да потвърдите, че знаете.
Настрадин отново се изправил пред публиката, без да знае какво да каже, така че решил да използва предишната тактика:
– Предполагам, че знаете какво съм дошъл да ви кажа.
Хората, които били нащрек и не искали да обидят учителя с детинския си отговор от предишния ден, отговорили дружно:
– Иска ли питане? Знаем и точно затова сме дошли.
Настрадин навел глава и рекъл:
– Е, след като всички знаете какво съм дошъл да ви кажа, не виждам защо да го повтарям.
Обърнал се и си тръгнал.
Публиката отново останала като гръмната. Уж били дали обратния отговор, а резултатът бил съвсем същият.
Настъпило напрегнато мълчание и неочаквано някой се провикнал:
– Блестящо!
Човекът, който се обадил, бил там и предишния ден, и не искал да се признае за победен. Искал да покаже, че този път бил прозрял посланието преди останалите..
Когато „новите“ чули това, решили да не остават назад:
– Прекрасно!
– Забележително!
– Сензационно, нечувано!
Някакъв мъж, който идвал за втори път, се изправил на крака и обявил:
– Разбира се, че е забележително. Днешните му думи са допълнение на вчерашната мъдрост. – По този начин човекът искал да подчертае разликата в мъдростта между онези, които били присъствали на двете лекции, и новодошлите.
Множеството избухнало в ръкопляскания, но неочаквано някой казал:
– Да, прекрасно е, но… не е ли твърде кратко?
– Право казваш – подкрепил го друг.
– Мъдростта не е многословна – заявил експертът от предния ден.
Няколко гласа се обадили:
– Още! Искаме да слушаме още! Искаме този човек да ни дари още от мъдростта си!
Първенците на селото отишли при Настрадин, за да го помолят да изнесе трета и последна лекция.
Настрадин се опитал да откаже, да им обясни, че не заслужава подобна чест и че му е време да се връща у дома.
Молили, увещавали го, настоявали, заклевали го да се съгласи в името на предците си, децата си, на вси светии, но само и само да не им отказва. Настойчивостта им дала резултат и в крайна сметка Настрадин, с известно притеснение, склонил да говори за трети и последен път.
На площада се бил събрал толкова народ, че нямало къде игла да падне. Този път хората се били наговорили, че ако учителят зададе въпрос, никой няма да отговаря. Ако се наложело, кметът на селото щял да говори от името на всички.
За трети път застанал Настрадин пред публиката и започнал:
– Предполагам, че знаете онова, което съм дошъл да ви кажа.
Кметът, който стоял на първия ред, се изправил, извърнал се, за да хвърли съзаклятнически поглед към съселяните си, и отговорил с известна дързост:
– Някои знаят, а други – не.
Дълги ръкопляскания огласили централния площад. Накрая всички се смълчали и отправили очаквателни погледи към учителя.
– В такъв случай хората, които знаят, да обяснят на онези, които не знаят – заявил Настрадин.
След което се обърнал и триумфално напуснал сцената.
От самоуважението до егоизма (Разговор между мен и теб) – Хорхе Букай
Leave a Reply