Представете си, че майка ви е обичала да страда и след дълго наблюдение несъзнателно сте забелязали, че този модел на поведение й е помагал да получава това, което иска в живота.
Да кажем също, че сте имали няколко трудни преживявания в собствения си живот, които са ви донесли немалко страдания. Тези спомени все още предизвикват емоционална реакция, свързана с конкретен човек, с конкретно място и време в живота ви. Мислили сте достатъчно често за миналото и тези спомени някак лесно, дори автоматично, се връщат.
Представете си сега, че в продължение на повече от двадесет години сте мислили и чувствали, чувствали и мислили за страдание.
Вече няма нужда да мислите за миналото събитие, за да пресъздадете чувството. Вие като че ли не можете да мислите и действате по какъвто и да било друг начин. Запаметили сте страданието с повтарящите се мисли и чувства, свързани както с конкретния случай, така и с други събития в живота ви. Мислите ви за себе си и за живота ви са пропити от самосъжаление и от чувството, че сте жертва. Повтарянето на едни и същи мисли и чувства повече от двадесет години е научило тялото ви да помни чувствата на страдание без много съзнателна мисъл. Сега това ви изглежда естествено и нормално. Това сте вие.
И всеки път, когато се опитате да промените нещо в себе си, сякаш пътят прави обратен завой и вие се връщате към стария си аз.
Повечето хора не знаят, че когато мислят за преживяване със силен емоционален заряд, те предизвикват същата реакция в мозъка, както преди; настройват мозъка си към миналото, като укрепват съответните връзки и мрежи.
Същевременно те възпроизвеждат същите химикали в мозъка и тялото (в различна степен), сякаш отново преживяват събитието. Тези химикали карат тялото да запамети емоцията още по-добре.
Ние сме способни да преживяваме едно минало събитие отново и отново, може би хиляди пъти в живота си. Именно несъзнателното повторение учи тялото да помни емоционалното състояние също като съзнателния ум или по-добре от него.
Когато тялото помни по-добре от ума – тоест, когато тялото е умът, говорим за навик.
Често само изглеждаме будни
След като тялото стане подсъзнателният ум, лесно се вижда, че в ситуации, когато тялото става умът, съзнателният ум вече няма много общо с поведението. В мига, в който се появи някаква мисъл, чувство или реакция, тялото преминава на автопилот. Ставаме несъзнателни.
Да вземем, например, майка, която води с кола децата си на училище. Как успява да лавира в движението, да разрешава спорове, да пие кафе, да сменя скорости и да помага на сина си да издуха носа си… едновременно? Тези действия, подобно на компютърна програма, са се превърнали в автоматични функции, които могат да се изпълняват плавно и лесно. Тялото на майката умело прави всичко, защото чрез много повторения е запаметило как да върши всички тези неща. Тя вече не мисли съзнателно как ги прави, те са привични.
Помислете за следното: 5% от ума са съзнателни и се борят срещу 95%, съставени от подсъзнателни автоматични програми. Толкова добре сме запаметили определени модели на поведение, че сме се превърнали в автоматично, водено от навика тяло-ум. На практика, когато тялото запамети дадена мисъл, действие или чувство до такава степен, че тялото е умът – когато умът и тялото станат едно – ние се намираме в състояние „съм“, в което сме спомен за самите себе си. Само изглеждаме будни. Ужас!
Така човек може съзнателно да иска да бъде щастлив, здрав и свободен, но двадесетте години преживявано страдание и повтарящи се цикли от химикали на болка и съжаление подсъзнателно са научили тялото да живее в това привично състояние. Когато вече не съзнаваме какво мислим, правим или чувстваме, ние живеем по навик, ставаме несъзнателни.
Най-големият навик, който трябва да разчупим, е навикът да бъдем себе си.
Разчупете навика да бъдете себе си – Джо Диспенза