Когато човек знае, че след две седмици ще бъде обесен, това удивително концентрира мисълта му. — доктор Самюел Джонсън
Смъртта не обезсмисля съществуването ни, а напротив – изпълва ни с воля за живот и целеустременост. За щастие можем да почерпим от тази енергия и без да е необходимо да умрем.
Излиза, че ако приемем несигурността и ефимерността на съществуването си, можем да добием вдъхновение и нова сила. Страхът от смъртта може да е огромна пречка в живота ни. Той влияе на решенията ни, оформя перспективите ни, определя действията ни.
Всяка култура по свой собствен специфичен начин ни предава мъдростта, която римляните формулират като Memento mori. (Помни, че си смъртен.) Изглежда странно, че забравяме това. Човек би сметнал, че няма нужда да си го напомняме, но очевидно има.
Причината, поради която толкова трудно приемаме смъртта, е отчасти в обърканото ни самосъзнание.
Може да не го изричаме на глас, но дълбоко в себе си се мислим за непобедими. Действаме и се държим така, сякаш сме имунизирани срещу фатални инциденти. „Такива неща се случват на другите, не на мен. Аз имам много време на този свят.”
Забравяме, че животът всеки миг може да ни се изплъзне. Иначе бихме ли хабили толкова нерви за незначителни неща, бихме ли се боричкали за слава, бихме ли трупали пари, които да не можем да изхарчим до края на дните си, бихме ли кроили планове за далечно бъдеще? Смъртта ще анулира всичко това. За да го правим, явно не допускаме смъртта да ни застигне – или поне не когато не сме подготвени за нея.
На кръстовището може да те връхлети кола и да те направи на парчета. И толкова. Всичко свършва. Днес, утре, някой скорошен ден.
Знаете баналния въпрос: „Какво бих променил в живота си, ако лекарят ми каже, че съм болен от рак?”
След отговора винаги се утешаваме с неизменното лукаво измъкване: „Е, слава богу, нямам рак.” Но не е съвсем така. Смъртната ни присъда вече е подписана. С всяка изминала секунда краят наближава и не можем да го спрем.
Спомнете си Молитвата за душевен мир: ако нещата зависят от нас, ако можем да ги променим, те заслужават всеки грам от нашата енергия и усилия. Но смъртта не е сред тях. Тя не ни е подвластна. Не ние решаваме колко ще живеем на този свят и как точно ще се разделим с него. Но да съзнаваме и да разсъждаваме върху тленността си избистря погледа и ни активизира. Не е нужно да се депресираме от това. Напротив, то дава сила и енергия.
Смъртта е неотменна част от живота. Вместо да я отричаме или, дори по-лошо, да се страхуваме от нея, можем да я приемем и да я впрегнем в наша полза. Ако си напомняме всекидневно, че сме смъртни, това ще ни помогне да ценим времето си на земята като дар. Човек, на когото е поставен краен срок, не се заплесва в опити да прави невъзможното, не губи време да мърмори, че нещо не е напълно по вкуса му. Такъв човек си наумява какво трябва да направи и го прави, като гледа да свърши колкото се може повече, преди срокът му да изтече. И когато часът удари, казва: „Естествено, че бих желал да имам още малко време, но постигнах доста с даденостите, които имах, и съм удовлетворен.”
Няма никакво съмнение: смъртта е най-универсалното препятствие.
Тя е пречката, срещу която най-малко можем да направим. В най-добрия случай можем да се надяваме да я забавим малко, но накрая все пак ще сме принудени да й се подчиним. Ако свикнем с мисълта за този финален факт от живота и се научим да го приемаме с философско примирение, ще сме преодолели най-голямата трудност.
В сянката на смъртта важните неща изпъкват по-ясно.
Благостта, признателността, принципите добиват още по-голяма стойност. Всичко отива на мястото си, картината се изяснява. Защо да върша зло? Защо да се страхувам? Защо да разочаровам себе си и другите? Животът скоро ще приключи, а смъртта ни наставлява да го изживеем достойно.
И така, щом има полза даже от смъртта, смеете ли да твърдите, че не може да се извади нещо ценно от всяка пречка, която срещате по пътя?
РАЙЪН ХОЛИДЕЙ – ДАРЪТ НА ТРУДНОСТИТЕ