Дълг на родителите е да определят граници за децата си, но тези граници трябва да помогнат на децата по-лесно да се приспособят към обществото, а не да отразяват неприспособеността на родителите.
Ще се поясня: ако детето ви се превърне в прицел на вашите „неосъществени“ мечти, то вече няма да бъде „то“, а „вие“, преродени под друга форма.
Но нима не създаваме децата си точно с такава цел ?
Не, създаваме детето като ново същество, произлязло от различни от него баща и майка, запътило се към своето собствено битие. Преди синът или дъщеря им да се роди, родителите чувстват нещата точно по този начин. Но след появата на детето родителят от същия пол често започва да се отъждествява с него (което на езика на психоаналитиците се нарича „проециране в собственото дете“) и постоянно да заема мястото му. Така то е принудено да се нагажда към мястото, което му е отредено и извън което поведението му не се „признава“ за задоволително. Знаете, че това се случва по-често с момичето, отколкото с момчето, просто защото за майката именно момиченцето олицетворява мечтаната „идеална жена„. Момчето заема Едипово място и в нито един момент не представлява за майката „тази, която тя би могла да бъде“…
Следователно на факта, че майката възпитава момичето, се дължи отчасти по-сетнешното му поведение на девойка и жена, която прави всичко, за да бъде приета от останалите хора… Навикът е бил „прихванат“ от майката в най-ранното детство.
Това звучи извънредно сериозно и изглежда е от голяма важност за жените, които без помощта или приноса на Едиповия баща неминуемо се чувстват длъжни да „подхождат“ преди всичко на майка си и чак след това на всички „останали“.
Нещата стоят точно така: обикновено момичето се развива, като се опитва да се нагоди колкото е възможно повече към „мечтата“ на майка си, така че по-късно вече зрялата жена ще се чувства истински щастлива само когато й кажат, че се ХАРЕСВА.
Свежда ли се животът на момиченцето само до това да прави всичко, което мама иска? Във всеки случай доста често тъкмо тази е причината за психическото разстройство на жените, които идват за психоанализа при мен. Ето какво ми казват те:
„Имам чувството, че чрез мен тя виждаше себе си…“
„Майка ми пречеше да бъда това, което съм, трябваше да бъда това, което тя искаше.“
„Всичко протичаше така, сякаш тя бе казала: „Твоят живот няма да бъде твой.“ Животът ми трябваше да е нейният.“
„Бях това, което тя искаше да бъда, и сега вече не знам коя съм всъщност…“
Точно тук е рискът за жените. Съобразявайки се с желанията на майката, дъщерята забравя да се вслушва в собствените си желания и това им пречи да се конкретизират.
Момичето не знае какво всъщност иска и така се появява проблемът с идентичността на жената в семейната двойка, където тя често по своя воля става робиня на желанието на партньора си.
Можем дори да се запитаме дали желанието на жената не се е превърнало в желание на Другия изобщо… Майка, съпруг, деца, всеки на свой ред има властта да й се качи на главата, тъй като щастието й минава през това на другите.
Кристиан Оливие – “ЕВИНИ ДЪЩЕРИ – психология и сексуалност на жената”