Каква е разликата между бащинска функция и бащина роля?
Разликата е голяма. Ролята на бащата се свежда до някои добре познати на всички ни задължения: да даде името си на своите потомци и да подсигури ежедневието им чрез парите, които печели.
Бащинската функция е no-скоро личен дълг, отколкото социално задължение – много мъже изпълняват ролята на баща, но избягват да се нагьрбват с ефективната му функция, изискваща от тях да обичат детето и да се грижат за него морално и физически. Те смятат, че в това отношение майката е напълно достатъчна, и това, разбира се, им опростява живота.
Колкото ролята е социално задължение, толкова функцията е афективна отговорност. Проблемът е, че много мъже все още не могат да схванат ползата от нея за детето, независимо от какъв пол е то. Защото всеки родител изпълнява своя собствена функция по отношение на детето си: бащата е „модел“ за своя син и „Едипов партньор“ за дъщеря си, а майката е „модел“ за дъщеря си и „Едипова партньорка“ за своя син.
Но какво да кажем за семействата с един родител ?
В сегашната действителност те не са нито аномалия, нито изключение, защото всъщност най-разпространеният тип съвременно семейство крие под патриархалната си външност истински матриархат. За детето няма никакво значение дали царстването на майката е очевидно, какъвто е случаят с най-често срещаното семейство с един родител, или е прикрито чрез така нареченото присъствие-отсъствие на бащата, изоставил възпитанието на децата на жена си. И в единия, и в другия случай то има насреща си само една жена.
Но когато някой ден мъжът разбере, че за доброто на сина си и на дъщеря си той трябва истински да присъства и да полага необходимите бащински грижи, семейството с едцн родител ще престане да бъде смятано за нормално. То ще се появи пред очите ни такова, каквото е всъщност, тоест място, където на детето е отредена само Едипова връзка или само идентифициране, но не и двете едновременно.
Когато липсва единият от родителите, детето не може да се структурира хармонично, тъй като, всеки родител има специфично своя функция, при чието изпълнение другият не може да го замени.
Питам се дори как сме могли да живеем толкова дълго с мисълта, че единствено жената притежава всички необходими на детето чувства? Явно сме се опирали на това, че в продължение на девет месеца „тя“ е била незаменима и оттам – достатъчна.
От думите ви излиза, че в крайна сметка всеки родител е необходим на детето не заради това, което „прави“, а заради това, което „е“-мъж или жена.
Да, за психоаналитика това, което човек Е, далеч надхвърля онова, което ПРАВИ. Това, което човек ПРАВИ, най-често е обмислено и съзнателно желано като най-добро за детето. Но детето също има своя малък несъзнаван персонален компютър, регистриращ не само казаното и извършеното, а и онова, което не се изрича, за което няма думи, за да бъде изречено. Едиповата любов не може да се облече в думи. С какви думи да кажеш на детето: „За мен, твоя баща (иди за мен, твоята майка), ти си ЕДИНСТВЕНО, неповторимо създание. Ти си като мен, защото произлизаш от мен, и си различен от мен, защото полът ти е различен. Струва ми се, че ще имаш всичко, което имам аз, плюс всичко, което нямам…“
Кой може да каже подобно нещо на едно дете?
Действително!
Детето обаче приема точно това послание чрез ежедневните грижи, полагани за него.
Защото всъщност то не получава от майката или бащата само грижи. То получава от тях чувства и всичко, което преминава през невидимото и неосъзнато общуване между тялото на даващия и тялото на приемащия: миризмите, допирът до кожата, изразът на лицето, тонът на гласа и т. н. представляват неразделна част от това общуване.
Кристиан Оливие – “ЕВИНИ ДЪЩЕРИ – психология и сексуалност на жената”