Характер

Характер


Три определения на характера


Когато се употребява думата “характер” във всекидневен контекст се имат предвид следните значения:
своеобразието на психиката и поведението на даден индивид;
констелацията от особености на определен национален или етнически обусловен тип психика и
поведение – говори се за “характер на българите”, “латино-американски характер” и пр.;

Тип психика и поведение, организиран около една изпъкваща особеност (черта) – употребяват се
изразите “силен”, “сприхав”, “труден” и пр. характер. Тук прототипичният белег е черта, която се
мисли за изпъкваща измежду другите особености в състава на характера, а понякога се мисли и като
обуславяща ги.
Може да изглежда, че първото значение, обозначаващо индивидуално своеобразие, много се различава
от другите две, но не е така. Това е също тип, но съставен от инвариантните особености на един човек:
предполага се, че въпреки разнообразието от прояви на индивида, той е тъждествен на себе си в една
констелация от качества. Тук също имаме типоотнасящо възприятие1 на хората. Всъщност и индивидът
обикновено гледа на себе си по типоотнасящ начин: “Аз имам такъв-и-такъв характер”. Можем да заключим,
че всички словоупотреби, свързани с характер, отнасят даден индивид или общност към някакъв човешки
жизнен тип.
Приписването на определен тип характер не е илюзия на здравия смисъл на всекидневието, а мощно
концептуално средство за ориентация в многообразието от особености на психиката и поведението на
участниците в социални взаимодействия. Приписването на характер създава съвкупност от подбуди (на
първо място обобщени очаквания) спрямо даден индивид и подготвя реакции на евентуални негови постъпки.
Такова “характеризиране” може не винаги да е вярно що се отнася до един или друг индивид, но по-важно е,
че то придава подреденост и рационалност на общуването и практическите действия. В първо приближение
характерът може да се определи така:

Характерът е устойчива съвкупност (констелация) от особености (черти) на психиката
и поведението, най-често между 5 и 7 на брой, които се възприемат или се мислят като
присъщи на отделен индивид или на общност (национална или етнокултурна) и организират ефективно възприятие и междуличностно взаимодействие.


В горното определение характерът се интерпретира като реалност, възникваща чрез възприятие и всекидневно мислене, а не толкова като стабилна структура от качества (същност), която има причинно действие. На последното, същностно разбиране отговаря определено равнище на човешката субектност, което основателно се има предвид в житейското разбиране за характер. Обикновените хора интуитивно схващат, че в тях самите и в другите хора има ядро на устойчивост, стабилност, което позволява да прогнозираме вярно поведението и преживяванията на хора с които се познаваме отдълго. Това прави възможно характерът да се определи по един функционално-прогностичен начин.
Характерът е типично поведение и преживяване при типични обстоятелства.
Последното определение не противоречи на предишното, защото отново се имат предвид типоотнасящи познавателни процеси. В случая обаче характерът се извежда от фактори на средата, от “обстоятелства”, от общото устройство на човешкия живот или “съдбата”.


Доц. Борис Минчев
Версия: януари 2003 г.
Лекция