Сянката като архетип

Сянката като архетип


Съдържанията на личното несъзнавано се създават през индивидуалния живот, а тези на колективното несъзнавано са априорно дадени архетипи.

Най-ясна е емпиричната характеристика на онези архетипи, които най-често и най-силно влияят върху Аза или го разстройват.

Това са сянката, анимата и анимусът.

Най-достъпната фигура е сянката, защото нейната природа може в значителна степен да се разкрие чрез съдържанието на личното несъзнавано. Изключение от това правило са само редките случаи, в които положителните качества на личността са изтласкани и вследствие на това Азът играе предимно отрицателна, неблагоприятна роля.

Сянката е морален проблем, предизвикателство към цялата Азова личност, защото никой не може да я осъзнае без значителен морален кураж. Та нали същността на осъзнаването й е да се признаят за действително съществуващи тъмните страни на личността.

Този акт е необходимата основа на всяко себепознание и и поради това по правило се сблъсква със значителна съпротива. В случаите, когато себепознанието е психотерапевтично средство, то често е мъчително и може да отнеме доста време.

При по-задълбочено изучаване на тъмните черти на характера и непълноценностите, съставляващи сянката, се установява, че те имат емоционална природа, както и известна автономност, поради което са натрапливи или по-точно обсебващи.

Защото емоцията не е активност, а нещо, което се случва на човека.

Афектите обикновено възникват в моментите на най-слаба приспособеност, разкривайки същевременно причините за нея – определена непълноценност, по-ниско равнище на личността. На това равнище на едва удържани емоции се държим повече или по-малко като първобитни хора, които не само са безволеви жертви на афектите си но и проявяват забележителна неспособност за морална самопреценка.

Докато сянката с разбиране и добра воля може донякъде да се вмести в осъзнатата личност, то опитът показвa, че има някои черти, които упорито се съпротивляват на моралния контрол и са практически неподатливи на влияние.

По правило тази съпротива е свързана c проекции, които не се осъзнават като такива и осъзнаването им представлява изключително морално постижение. Докато някои черти на сянката могат безособени усилия да се разпознаят като собствени качества на личността, при проекциите както разумът, така и волята се оказват безпомощни, защото причината за емоцията несъмнено е у другия.

Необходима е убеденост, че понякога може и да грешиш, за да бъдеш склонен да оттеглиш от обекта своите емоционални проекции. Да приемем, че даден индивид няма никакъв стремеж да осъзнаe проекциите си. В такъв случай факторът, формиращ проекциите, може да действа свободно и ако изобщо има цел, да я осъществи или да предизвика характерните за действието му последици.

Както знаем, проекцията се извършва не от осъзнаващия субект, а от несъзнаваното. Затова човек открива проекцията, а не я извършва.

Резултатът от проекциите е изолиране на субекта от околния свят, като връзката му с него не е действителна, а илюзорна.

Проекциите превръщат околния свят в моето собствено, но неразпознато от мен лице. В крайна сметка те водят до едно автоеротично или аутистично състояние, в което човек сънува един свят, който реално си остава непостижим. Произтичащото от това „sentiment d’incompletude“ (чувство за непълноценност) и още по-лошото усещане за безплодностот своя страна също се обясняват чрез проекция като неблагоприятност на средата и този порочен кръг засилва изолацията.

Колкото повече проекции се вмъкват между субекта и неговата среда, толкова по-трудно става за Аза да прозре своите илюзии.

Често е трагично да се гледа по колко прозрачен начин даден човек съсипва своя живот и живота на други хора, но за нищо на света не може да види доколко цялата трагедия изхожда, подхранва се и се поддържа от самия него. Неговото съзнание не прави нищо, защото то се вайка и проклина неверния, отдръпващ се все по-надалече свят. Илюзиите, забулващи света и собствената личност, се плетат от един несъзнаван фактор. Неговата крайна цел всъщност е един пашкул, в който субектът да бъде затворен.

Би било логично да се предположи, че проекциите, поддаващи се много трудно или първоначално изобщо неподдаващи се на премахване, също принадлежат към сферата на сянката, т. е. към негативната страна на личността.

Но от един момент нататък подобно допускане става невъзможно, защото появяващите се символи сочат не към същия пол, а към противоположния – при мъжа към жената и обратно.

Източник на проекциите вече не е сянката, която винаги има пола на субекта, а фигура от противоположния пол.

Тук се сблъскваме с анимуса на жената и анимата на мъжа, два съответстващи си архетипа, чиято автономност и неосъзнатост обясняват упоритостта на техните проекции.

При наличието на известна самокритичност сянката лесно може да се разкрие, доколкото тя е от личностно естество. Но като apxeтип тя извиква същитe трудности, както анимусът и анимата; с други думи, да познаем относителното зло в нашата природа е в рамките на възможното, но да погледнем в очите абсолютното зло – това е колкото рядко, толкова и разтърсващо преживяване.


Карл Гюстав ЮнгЕОН. Изследвания върху символиката на цялостната личност