Причината романтичната любовна връзка да бъде толкова силно и всеобщо желано изживяване е в това, че тя привидно носи освобождение от дълбоко вкоренения страх, недоимък и непълнота, които са присъщи на човека в неговото заблудено и непросветлено състояние.
Това състояние има както физическо, така и психическо измерение.
На физическо равнище вие очевидно не сте цялостни и никога няма да бъдете – или сте мъж, или сте жена, тоест половинка от цялото. На това ниво търсенето на цялостност – връщането към единността – се проявява като привличане между мъжете и жените, нужда на мъжа от жена, а на жената – от мъж. То е почти неустоим стремеж за свързване с противоположния енергиен полюс.
Коренът на този физически стремеж е духовен: жажда да се сложи край на двойствеността, за връщане към състоянието на цялостност.
Ceксуалнaтa връзка е най-голямото приближаване до това състояние на физическо ниво. Затова тя носи най-голямо удовлетворение от всички изживявания, които може да предложи физическият свят. Но сексуалното единение е само кратък поглед към цялостността, миг на блаженство. Виждате за миг рая, колкото това да ви развълнува, но не ви е позволено да живеете там и се озовавате обратно в отделното си тяло.
На психическо равнище чувството за липса и недостатъчност е дори още по-силно, отколкото на физическо. Докато се отъждествявате с ума, извличате себеусещането си отвън. Иначе казано, чувството кои сте идва от неща, които всъщност нямат нищо общо с това: социална роля, имущество, външност, успехи и провали, убеждения и т.н. Това фалшиво умотворно „аз“ – егото – се чувства уязвимо, несигурно и винаги търси нови неща, с които да се отъждестви, за да усеща, че съществува.
Но никога нищо не е достатъчно, за да му донесе трайно удовлетворение.
Страхът си остава, както и чувството за недостатъчност.
Тогава обаче се появява тази специална връзка. Тя като че ли носи отговора на всички проблеми на егото и задоволява всичките му нужди. Поне така изглежда в началото. Всички други неща, от които преди сте извличали себеусещането си, сега стават сравнително незначими. Вече имате едно-единствено средоточие, което замества всички тях, придава смисъл на живота ви. чрез него определяте идентичността си: човека, в когото сте „влюбени“.
Вече не сте отломка, която се лута в една безразлична вселена, или поне така ви се струва. Светът ви вече има център -онзи, в когото сте „влюбени“.
Отначало като че ли няма значение, че центърът е извън вас и затова все така извличате себеусещането си някъде отвън. Важното е, че постоянното усещане за непълнота, страх, липса и неосъщественост, така характерно за его-състоянието, вече го няма.
Наистина ли? Дали е изчезнало, или продължава да си съществува под повърхността на щастието?
Ако във връзките си изпитвате и „любов“, и нейната противоположност – агресивност, емоционално насилие и т.н. – то вероятно смесвате привързаността на егото и пристрастяването с любовта. Не може в един момент истински да обичате партньора си, а в следващия да го нападате.
Истинската любов няма противоположност. Ако вашата има, значи не е любов, а силна потребност на егото за повече пълнота и по-дълбоко себеусещане, а другият човек временно задоволява тази потребност.
Това е заместителят на егото на спасението и за кратко то наистина изглежда почти като спасение.
Идва обаче момент, в който партньорът ви прави неща, които не отговарят на потребностите ви, или по-точно на потребностите на вашето его. Както при всяко пристрастяване, когато разполагате с наркотика, се намирате в облаците, но неизменно идва време, когато той престава да ви върши работа. Когато болката се появи отново, я чувствате по-силно отпреди, и нещо повече, сега възприемате партньора си като причина за нея.
Това означава, че проектирате чувството за болката навън и нападате другия с цялата си ярост. Нападението може да пробуди болката в партньора ви и той да отвърне на удара.
Всяко пристрастяване възниква от несъзнателния отказ да се изправите лице в лице с болката си и да минете през нея.
Всяко пристрастяване започва и завършва с болка.
То винаги достига до момент, в който вече не ви помага, и тогава болката става по-силна отвсякога.
Избягването на връзките в опит да се избегне болката също не е решение, Болката така или иначе я има.
Е. Толе – „Силата на настоящето“
Leave a Reply