ПОСТТРАВМАТИЧНО СТРЕСОВО РАЗСТРОЙСТВО

ПОСТТРАВМАТИЧНО СТРЕСОВО РАЗСТРОЙСТВО


Има ситуации, които надхвърлят възможностите на индивида да ги овладява, независимо от неговата личностна издържливост: житейски събития като тероризъм и мъчения, природни бедствия, особено при децата – първата среща със смъртта на любимо същество и пр. могат да доведат до по-трайни психични последици.

Същото важи и за биологичните стресори.

Надхвърлящите възможностите за справяне и реадаптация психични травми водят до по-трайно психично разстройство, добило днес всепризнатото наименование, с което е влезнало в съвременните класификации на психичните разстройства – посттравматично стресово разстройство.

Разстройството може да настъпи като едно непосредствено продължение /протрахиране/ на острата стресова реакция, но е възможно неговите симптоми да се проявят отсрочено след един латентен период на привидно успокояване.

Вместо с времето постепенно споменът за психотравменото събитие да избледнее и да отзвучи, се появява едно непрекъснато възвръщане в съзнанието на картините от преживяното, с една натрапваща се, особена живост, до степен на нагледност-т.нар. flash back’s /обратни проблясъци/.

Те упорито нахлуват и в сънищата, завладяват отново емоциите, ангажират мислите.

Емоционалното реагиране спрямо текущите в момента житейски събития е притъпено.

Индивидът сякаш не е в състояние да живее в настоящето, да изпитва радост и удоволствие от него.

Обратно, спрямо онези стимули, които напомнят за стресовото събитие, емоционалните реакции са прекомерно изострени.

В някои случаи индивидът е обхванат от тревожност, депресия, в която непрекъснато мисловно „предъвква“ преживяното, рови се в детайли, излишно търси какво е пропуснато и каква е била неговата грешка със склонност да изгражда мисли за собствена вина.

Възможно е и регресивно поведение, едно желание да се връща към миналото, когато непоносимото събитие още не се е случило.

Описаното състояние може да има различна продължителност, но все пак, макар и бавно, с времето постепенно отзвучава.

За справяне с реакцията понякога е достатъчна помощта и присъствието на „подкрепящия друг„, но най-правилно е да се потърси съдействието на специалиста – психиатър, психотерапевт. Би била погрешна тактиката да се пристъпи веднага и единствено към успокояващите лекарства /транквилизатори/.

Известна е лесно настъпващата зависимост към тях, което ни задължава да не се дават за продължителни периоди. Те могат да бъдат съдействащото на психотерапията средство, чрез което да се намали непоносимото за пациента напрежение и да стане по-достъпен за психотерапевтични интервенции.

Съвършено погрешна е тактиката да се мълчи по отношение на това, което е станало.

Психотерапевтичен ефект, и то може би най-силен, има неограничаването на възможността на пациента да говори за психотравмата си, за проблясващите спомени и мисловните си разработки за допуснати грешни ходове, да сподели емоциите от преживяната загуба.

Така се стига до „психокатарзис“ – отреагирване и вентилиране на чувствата, а това е пътят към оздравяването.




Leave a Reply

Your email address will not be published.