Свобода за душата.

Свобода за душата.


Ако се държим лошо с животно, то започва да се страхува от нас. Точно това се случва с психиката ни. Държим се лошо с нея като й възлагаме задачи, които са неразбираеми. „Искам всички да ме харесват. Не искам никой да говори лошо за мен. Искам всичко, което казвам, да бъде приемливо и приятно за всички. Не искам никой да ме наранява“ и др. А после казваме на ума да измисли как да превърне всичко това в реалност.

Умът трябва да направи така, че винаги да казваме правилните неща и те да се възприемат по правилен начин и да въздействат правилно върху всички и трябва да с погрижи никой да не ни нарани.

Ето защо умът е толкова активен – даваме му невъзможни задачи.

Така се появява болка и слабост в психиката ни. Признаците за това са страх и безкрайни невротични мисли. Умът не спира да работи.

Умът винаги казва, че трябва да променим нещо ИЗВЪН НАС, за да разрешим вътрешните си проблеми.

Време е да спрем да играем тази игра на ума!

Мислите на ума ни са повлияни от собствените му страхове. Умът подвежда. Онова, което прави, е, че създава външни ситуации, които могат да направят нещата поносими.

Но външните ситуации не са причината за вътрешния проблем. Те са само опитът да се реши проблемът.

Например ако чувстваме самота, не е защото не сме открили връзката със специален за нас човек. Коренът на проблема е, че не се чувстваме цялостни и завършени в себе си.

Колко забавен би бил животът, ако не ни преследват невротични мисли. Ще можем да се наслаждаваме на нещата и дори ще започнем да опознаваме хората, без да изпитваме нужда от тях. Ще можем да живеем и да се радваме на живота докрай, вместо да правим опити да използваме живота, за да поправяме вътрешните грешки.

Как да се освободим от пристрастяването към психиката?

– Като спрем да казваме на ума си, че работата му е да разреши личните ни проблеми.

– Като бъдем тихи. Не умът, а ние да пазим тишина. Ние сме тези, които наблюдаваме невротични ум, но ние не сме самия ум.

– Като се отпуснем и заемем мястото си. Не умът е субектът, той е обектът. Субектът сме ние, ние наблюдаваме ума.

Ние не сме мислещият ум, ние само осъзнаваме мислещия ум.

– Като пуснем ума и не му позволяваме да ни обърква повече. Не го спираме, просто не се намесваме, не го докосваме. Осъзнаваме, че го виждаме – нищо повече. Не участваме в неговите игри.

– Накрая наградата ни, че всичко се превръща в сърце, а не в ум. Наградата е, че умът следва сърцето и той повече няма никакъв шанс да се намеси.

Когато пуснем нещата да си отидат, освобождаваме енергиите си и себе си и ставаме свободни.


из кн. „Отвързаната душа“ (Майкъл Сингър)