Търсачът

Търсачът


Искам да ви разкажа една история, която мен много ме докосна, когато я прочетох за първи път:

„Това е историята на един човек, когото определят като търсач…
Търсачът е някой, който търси; не е непременно човек, който намира.
Не е и някой, който непременно знае какво търси. Просто е човек, чийто живот представлява търсене.

Един ден търсачът почувствал, че трябва да тръгне на път. Бил се научил да обръща сериозно внимание на тези усещания, които идвали от непознато място в него самия, така че оставил всичко и потеглил.
След като вървял два дни по прашните пътища, стигнал до това село, което сънувал. Малко преди да стигне, вниманието му било привлечено от хълм вдясно от пътя.
Изведнъж усетил, че забравя за селото и отстъпва пред изкушението да си почине за малко на това място. Търсачът влязъл  и бавно тръгнал сред белите камъни, които изглеждали безразборно разпръснати между дърветата.

Имал очи на търсач и може би затова открил следния надпис върху един от камъните:

Абдул, живял 8 години, 6 месеца, 2 седмици и 3 дни

Малко се разстроил, като видял, че камъкът не бил просто камък: бил надгробна плоча. Натъжил се при мисълта, че там било погребано толкова малко дете. Като се огледал, човекът установил, че на съседния камък също имало надпис.
Приближил се и прочел:

Ямир, 5 години, 8 месеца и 3 седмици

Търсачът се почувствал ужасно разстроен.
Красивото място било гробище и всеки камък бил надгробна плоча. Една по една, започнал да чете плочите. Върху всяка имало подобен надпис: име и точната продължителност на живота на покойника. Обзел го ужас, когато установил, че възрастта на детето, живяло най-дълго време, едва надвишавала единайсет години… Налегнат от неизмерима мъка, седнал и заплакал.

Пазачът на гробището, който минавал наблизо, се приближил. Известно време го наблюдавал мълчаливо как плаче и накрая го попитал дали оплаква някой близък.
— Не, не плача за близък — казал търсачът. — Какво става в този град? Какво ужасно нещо се случва тук? Защо има толкова много мъртви деца, заровени на това място? Какво е това страшно проклятие, което тегне върху хората, та ги е принудило да направят детско гробище?
Старецът се усмихнал и казал:
— Успокойте се, няма такова проклятие. Работата е там, че при нас има отдавнашен обичай. Нека ви обясня: когато някой младеж навърши петнайсет години, родителите му подаряват тетрадка като тази, която нося аз на врата си, и всеки път, когато нещо много го е зарадвало, той трябва да отвори тетрадката и да запише в нея:

Вляво: това, което го е зарадвало.
Вдясно: колко време е продължила радостта.

Запознал се с годеницата си и се влюбил в нея: колко време е продължила тази безмерна страст и радостта, че я познава? Седмица? Две? Три седмици и половина?…
След това вълнението на първата целувка — колко е продължило? Минута и половина, колкото целувката? Два дни? Седмица?
Бременността и раждането на първото дете?…
А женитбите на приятелите? А най-мечтаното пътуване? А срещата с брата, който си идва от далечна страна?
Колко е продължила радостта от тези събития? Часове? Дни?

Така в тетрадката записваме всеки момент на радост… Всеки момент.

Когато някой човек умре, обичаят ни е да отворим тетрадката му и да съберем времето на неговата радост, за да го запишем върху гроба му. Защото това според нас е единственото и истинско ЖИВЯНО ВРЕМЕ“.

Хорхе Букай – кн. „Приказки за размисъл“

Leave a Reply

Your email address will not be published.